Гешев е жив? Да, но неговият двойник!

На 24.07.2014, в категория Основна, от Стефан СЕВЕРИН

 

 

Нямат край легендите, свързани с един от могъщите полицаи на България, най-яростният преследвач на комунистите преди 9 септември 1944 година – Никола Гешев. Наскоро столичен всекидневник отново разбуни духовете: „Kнигата “Гешев остава жив след 9 септември 1944 г.” за първи път по безспорен начин доказва, че легендарният полицай е оцелял след преврата и изобщо не е бил убит на турската граница.

В секретните досиета подробно е описано как Държавна сигурност е издирвала Кошмара на комунистите из цял свят в продължение на 30 години. Документите бяха разкрити след като “168 часа” помоли единствената наследница на Гешев – Анна Гешева, да провери какви материали има в Комисията по досиетата за роднините ѝ. По закон, само тя, като пряк потомък, има достъп до автентичните текстове.”

И като чела досиетата Анна разбрала, че прадядо й бил търсен в Турция, Бразилия, Канада, а всъщност бил в…САЩ. Освен тези посоки на търсения има и други: че е бил в Лондон, видян е в ГФР, дори умира там през 1984 година. Върхът на сладоледа е, че КГБ го е вербувал и го прави преподавател в своята школа. Пената пък – Димитър Пенев, треньорът на 20-ти век, охотно разказвал, че „докато с ЦСКА са гостували на италиански отбор, при една от срещите с техни футболни деятели, изведнъж пристигнал сервитьорът и донесъл една кошница със скъпи италиански вина. Нашите спортисти се поинтересували от кого са изпратени. Попитали сервитьора и той казал: “От господин Никола Гешев”, и посочил към дъното на залата, където стоял някакъв човек. Докато нашите се окопитят, него вече го нямало.” Става за филм, нали? Вероятно е имало кошница с вино, но някой си е направил майтап, че е Никола Гешев. Проф. Божидар Димитров преди дни също коментира това „разкритие”: „Няма начин, ако е бил жив Гешев до 1960 година, в условията на Студената война, да не изплува. Това е една легенда, която се дъвчи половин век. Той не е изнесъл никакви архиви, за да  компрометира комунистически величия –те са тук.”

На секретните архивни материали, които имало в Комисията по досиетата не бива да се хваща вяра. Те са христоматийна илюстрация за пускането на партенки от самата държавна сигурност и за поддържане на огъня на някакво си уж търсене на Никола Гешев. Вярно е, че за 14 години – от 1946 до 1960 година е имало пет плана за неговото издирване. По тях се е работело формално и безрезултатно, колкото да се отчита дейност. Защото истината са я знаели само трима – министърът на вътрешните работи Антон Югов, първият шеф на Държавна сигурност Димо Дичев и Руси Христозов – шеф на милицията. Те вземат решение да се пази в пълна тайна убийството на Никола Гешев на 9 септември 1944 година. Той, заедно с полицейския инспектор от дирекцията на полицията Любен Димитров и областният полицейски началник в Пловдив Иван Фичев, са имали уреден канал за преминаване на границата с Турция.

Подофицерът Амутлиев ги води до самата граница и им обяснява къде трябва да вървят, за да не се натъкнат на граничарски пост. Тримата тръгват в колона, на дистанция от около трийсетина метра един от друг. При един разклон обаче на пътечката Гешев, който е водач, поема в грешна посока и на стотина метра ги стряска отсечена команда: „Стой! Горе ръцете!” И тук супер полицаят прави груба грешка: вместо да преговаря с граничарите, вади пистолет и стреля три пъти. След което следват шмайзерни откоси и 50-годишният Гешев пада с четири куршума в тялото. Другите двама хукват да бягат, но само след часове биват хванати от местни селяни доброволци. Това е. Тогавашният вътрешен министър Антон Югов  заповядва на Руси Христозов, / виден комунистически деец, по-късно става Директор на народната милиция и вътрешен министър/, който е бил в Пловдив, да отиде и  идентифицира трупа. Когато се убеждават, че това наистина е Гешев, тримата вземат решението за мълчание.

Обяснението е простичко: като разберат, че Гешев е мъртъв, арестуваните шефове на Държавна сигурност и полицията, ще прехвърлят цялата вина върху него и ще крият своите „заслуги”.

Това най-напред се потвърждава от разследване на Добри Желев –главен редактор на вестник „Граничар” през 60-те години. След няколкогодишно проучване той разкрива истината, че  е убит на 9 септември късно вечерта на границата, дори местните хора му показали къде е бил погребан. Той издирил и войникът, който е забил четирите куршума в тялото на полицая – някой си Райчо от старозагорско село. Момчето било силно религиозно и направо откачило, като видяло, че е убило човек. Заради това преждевременно го освободили от служба. Когато Желев занесъл разкритията си на Григор Шопов –шеф на Държавна сигурност и първи-заместник министър на МВР, той ги прочел, мислил дълго, след което ги накъсал и хвърлил в кошчето. И казал: „ За Гешев трябва да се търси и пише истината с изключение на две неща: не трябва да се знае къде е неговият гроб, и второ – името на войника, който го е убил. Не знаеш какви времена ще дойдат – на този жесток човек, ще му направят триметров паметник.” Бил е прозорлив, нали? Има и друга версия, че Гешев е убит край Куклен. Пълен фалшификат, пуснат нарочно от държавна сигурност, за да се отклони вниманието от истината на турската граница.

И все пак – Гешев „възкръсва”! Но ако има някакви данни за това, те са в секретните архиви в Москва, защото операцията е дело на съветското разузнаване. Известно е, че Гешев е имал двама невероятни двойници – единият е бил търговецът Паскалев. На другия дори не се споменава името – все едно, че никога не го е нямало на този свят. И точно той е бил обучаван две години в КГБ и през лятото на 1947 година изведен в Истанбул като Никола Гешев. Там го поема Ким Филби- британецът, известен като един от най-успешните двойни агенти, работили в сърцето на МИ-6 /външното разузнаване на Великобритания/ в полза на СССР.

Руснаците са царе в тънкостите да внедряват свои агенти с фалшива самоличност. КГБ и ГРУ / военното разузнаване/ имат цял раздел , озаглавен „Епохата на великите нелегални”. Един от тях е бил генерал Иван Винаров.

 

Идеята за внедряването на фалшивия Гешев е била на тримата полковници от КГБ и ГРУ, които са били секретни съветници на вътрешният министър Антон Югов. За да поддържат легендата, че свирепият полицай е наистина жив, през 1946 година се прави показен обиск в жилището на брат му Емануил в столицата  и той бива изселен в Нова Загора. В  Търново пък са били пратени майка му Райна и двете му сестри Елена и Стефана. Дори нарочно изпращат от София офицер от Държавна сигурност / води се като агент №1519/ с фалшиви документи на поручик от царската армия, който се настанява в квартира, близко до трите жени и не след дълго дори става любовник на красивата Елена. В дома на трите жени биват монтирани подслушватели, а тях показно ги арестуват и разпитват с часове в милицията дали имат сведение за Никола. Естествено, че нямат.

За 14 години държавна сигурност инсценира и „работи” по пет плана за издирването на Никола Гешев, но както вече е известно – без никакъв резултат и през 1960 година търсенето е приключено. Тогава и фалшивият Гешев вече е бил на около 65 години, износен и вероятно изтеглен от оперативна работа. А ако има капчица истина в легендата, че Гешев е живял в Мюнхен /има и такава!/ и че умира през 1984, това означава, че трябва да е бил на 88 години / роден е през 1896 година/. И колко му е било от ГФР да отскача от време на време до Италия и да черпи с вино цесекарите! Така де -кръвта вода не става! Когато се умъртвява истината, легендите живеят и се предават от уста на ухо. Един от най-задълбочените изследователи на Гешев – Андрея Илиев, пише: „ Ако Гешев бе минал границата, все някъде и някога щеше да остави някаква следа. И Ванче Михайлов се кри дълго време, каквото и да говорим, той е по-значима фигура в който и да е аспект от Гешев, но в края на живота си излезе от тайните си скривалища и се показа на медиите. Знае се къде е и гробът му. Нищо такова не се случва с Гешев.”

 

Живейте, без да лъжете!

На 24.07.2014, в категория Основна, от Стефан СЕВЕРИН

 

 

Още е пресен споменът: колко много се изписа около смъртта му / август 2008 година/, но едно се е  врязало силно в моята памет. Вече е Русия и Солженицин се е върнал от дългото изгнание. Поканен е в Държавната дума /руският парламент/ да си каже думата. Почна да говори, а мнозина депутати не му обръщаха внимание, смееха се, бъбреха…Солженицин търпя, па не издържа, и рече колкото се може по-ясно и гръмко: „Живейте, без да лъжите!”

Сега, когато го няма, мнозина търкалят в уста идеите му и ръсят високи оценки. Превъзнасят го. Покланят му се. Ала помнят ли това страшно изречение, казано от автора на „Архипелага ГУЛАГ” и носител на Нобелова награда Александър Солженицин?

Най-напред упрекнах депутатите. Казах си: пълни невежи, един велик руснак им говори, а те се подсмихват. След това си рекох, че най-вероятно са подразнени от моралистичния му патос. Както е известно, да си моралист е неблагодарна работа: младите не те разбират, а пък старите нямат нужда от теб!

По-сигурно е обаче, че призивът му да се живее без лъжа е бил приет от тях като детски порив. Казах си: същата реакция ще я има и в нашия парламент, ако от трибуната достолепния Валери Петров например отправи същият призив!

Наистина – възможно ли е да се живее само и единствено с Истината? Тя и Лъжата не са ли посестрими? И кой ще ти свали шапка, ако опропастиш живота си, само защото си решил да бъдеш рицар на правдата? А тя, както е известно, не винаги  доставя удоволствие. Иначе нямаше да говорим за горчива или жестока истина. Преди доста години писателят Станислав Сивриев ми каза: „Където видиш душа да кърви, да знаеш, че е от истината”. Но пък ние напираме да я узнаем на всяка цена, с някакво непонятно мазохистично наслаждение. Кълнем се в нея и караме и другите да се закълнат. Защо? За да станем нещастни. Защото истината е най-големият душманин на илюзиите. А без тях животът губи смисъл.

Я си представете, че си казваме само истината: човек с човека няма да седне дори на едно кафе! Всеизвестно е, че истината няма никаква стойност, докато е само звукови вълни в етера. Тя  има велика сила, едва когато проникне в съзнанието на човека. И не само проникне, но и го раздвижи.

Да излезем от битовите орбити на темата. Хайде да надзърнем към по-горните етажи на живота. Ами една власт на истината би била най-неприятното нещо за народа. Не само в отрязъка преди изборите се лъже на поразия, но и след това, когато задниците потънат в меки министерски и депутатски кресла. Преди ни залъгваха със светлото бъдеще. С него ни примамваха и след така наречените демократични промени: лошото мина, сега ще видите какъв живот ни чака. Видяхме го. Лъгаха ни, че ако имаме два декара земя и ще станем милионери / Ж.Желев/, лъгаха ни, когато разпродаваха националните имоти /Ив.Костов/, лъгаха ни, че Жан е виновен за инфлацията, лъгаха ни, че Първанов и Добрев са спасили демокрацията…Бивш цар ни лъга, че ще ни оправи за 800 дни…Станишев ни излъга, че в ЕС ни чакат само добрини…Бойко Борисов и Цв.Цветанов така въртят и сучат, че трябва да имаш дарбата на Ванга, за да отлъчиш истината от лъжата… И още продължават да ни мотаят с измислици: за банки, за сделки, за договорки…Тяхното торнадо ни върти в един ужасен железен кръг.

Всеки лъже за каквото си иска и където си иска…

Ами хайде да се върнем в самото начало – някъде 1990 година. Никой не споменаваше тогава, че ще градим капитализъм. В обръщения се вкарваха какви ли не думички – заместители / пазарно стопанство, пазарна икономика…/само и само да не се спомене капитализъм и капиталист. Лъжеха / и червени, и сини/, тъй като знаеха, че ако назоват нещата с истинските им имена, на половин България ще се изправят косите. Защото живи бяха все още онези, които са сърбали постната попара на капитализма. Ако има някакво чудо, ако наистина Господ е българин, а не бивш или бъдещ  премиер, и се осребрят лъжите на политиците за тези двайсет години – Катар марули да яде!

Утехата ни е, че лъжата рано или късно лъсва, че краката и били къси…Но пък вярно е, че без нея сме за никъде. Като се почне от взаимоотношенията между хората, та се стигне до вземане-даване между гражданин и власт. Лъжа и истина – двете посестрими, които взаимно се подкрепят, макар и да се ненавиждат. И ние, клетите човекоподобни създания, сме обречени да правим тромави  люшкания между Лъжата и Истината. С отчаян порив се хвърляме в обятията ту на едната, ту на другата посестрима. А някои остават в ничията земя между двете.

Други пък са избрали своя формула: когато една истина не ми отърва, просто я премълчавам! Но това не е ли една перфидна форма на лъжата?

Така е : светлината на истината често изгаря ръцете на този, който я носи. А народът го е казал още по-просто и ясно: истината очи вади! Леле: ако има честни депутати, то половината парламент ще е населен със Самуилови воини. Този наш парламент, тази сграда, заредена с лоша енергия – казват, че под нея е имало гробище за престъпници…А над него?

Честен политик – бял гарван, казва често бай Иван комшията между две хвърляния на зарчетата. Истината е кисела, лъжата е сладка, пак той нареждаше между две кълба цигарен дим. Ами избирайте: киселец или ягода. Някои цял живот се тъпчат с пасти.

В прехода, който се оказва за нас вечен – кое е истина и кое лъжа? За съжаление този наш пореден исторически етап не роди своя Захари Стоянов, но и не роди някой впечатлителен свидетел като Симеон Радев. Истината, ако е дръзнал някой да я изрече, така се моделираше, та се нагаждаше да е по вкуса на публиката. И в повечето случаи се получаваше лъжа, наполовина смесена с истина. И тази смеска е по-лоша от чистата истина или стопроцентовата лъжа. Защото е коварна.

Живейте, без да лъжете…Красив призив, ама я тръгни да го изпълняваш? Солженицин може и да има право, той знае горчилката на истината, но няма начин да не е опознал и сладкото на лъжата. Онази, която е като детско хапче хинин, овъргаляно първо в сладко, за да може детето да го преглътне безпроблемно. Живейте, без да лъжите: красиво, романтично, но едва ли е възможно!

СЕЛО С ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА ПАРЛАМЕНТ. То се казва Торбалъжи и е на десетина километра от Габрово. Местните шеговито подхвърлят, че който иска да стане депутат трябва да тръгне от тук – да напълни торбата с лъжи. Още по-резките пък направо предлагат името на тяхното село да украси сградата на парламента. Как се е появило? В миналото домашните животни, които са били впрягани в каруци, не са искали да се катерят по баира, на който е разположено селото, и е трябвало да бъдат подмамвани (лъгани) с торби със зоб, за да успеят да се изкачат по стръмните склонове. И ние не искаме да катерим стръмнините на прехода, ама все ни подмамват с някоя торба, в която по-сетне се оказва че дори няма зоб.

 

 

Стефчо Автографа влиза в клуб 60

На 23.10.2013, в категория Основна, от Стефан СЕВЕРИН

 

 

Той можеше да не е жив и още преди двайсет години да е прекрачил прага от другата страна на човешкото битие. Спасява го една случайност в оня паметен за него ден. Тогава два реда охранители с издути сака под мишниците шарят с очи в любопитната тълпа, която е обградила изхода на храма „Александър Невски”, за да зърне краля на Испания Хуан Карлос. На първа линия един мъж на средна възраст, брадат и чорлав, леко пребледнял, тръпне от възбуда. Кралят е само на метри и мъжът рязко се втурва към него. Още на първата крачка обаче ловко е повален от яките мъжаги на НСО /Националната служба за охрана/. Имал е късмет, защото ако не са били те, кралските бодигардове са щели направо да го застрелят. След като го отстраняват, един от тях му казва: „Абе, ти луд ли си, за един подпис, щяха да те гръмнат!” Това е най-драматичното и рисково преживяване на Стефчо Автографа. Било е 29 октомври 1993 година – точно на неговия рожден ден, когато е навършвал четири десетилетия. Разминало му се, защото случил не на кралските, а на бодигардовете на Жельо Желев, от когото има в тетрадките си 6 автографа.

Стефан Любомиров Иванов и сега не знае кой го е кръстил Автографа, но си харесва прякора. Той дори и да стане на 80 години, пак пловдивчани ще го наричат умилително Стефчо. И с това подчертават своята симпатия към неговите усилия да доведе една мания до съвършенство. Манията да събира подписи. По негови признания има вече 500 тетрадки с над 500 хиляди автографа. Един гигантски трийсетгодишен труд, побран между кориците на стотици тетрадки. Истинска мъка му е, че няма подписа на Тодор Живков – охраната някога не е като сегашната, правил съм опити, ама не мога да припаря, признава ловецът на подписи. Така и не успява да вземе автограф и от крал Хуан Карлос, макар че му се отдава друг сгоден случай и то в Пловдив. Стефчо дал тетрадката на кмета Иван Чомаков с молба монарха да драсне един параф. Величеството се позасмяло и меко отвърнало, че според дворцовия протокол един крал не дава автографи.

Хайде – Карлос е крал, ама защо пък милиардерът Васил Божков го върти на шиш и не удари за секунди един подпис? Стефчо го  дебнал многократно – и в столицата , и в Пловдив. Дори веднъж аха да му се усмихне щастието, ала богаташът повъртял в ръцете си тетрадката, прелистил я и му я върнал: днеска не давам автографи! Мъка.

Но тя не го обезкуражава, защото Автографа не се предава лесно. Има си свои хитрости и трикове, само и само да се добере до целта. Той е повече информиран от една журналистическа редакция : чете афиши, всякакви съобщения из вестниците, звъни до консулства и пиар служби, за да разбере кога и къде ще има някакво величие и да го приклещи. Вземането на автографи не е чак толкова елементарна и безопасна работа, защото обикновено важните персони имат свирепа охрана, която в повечето случаи не е така добронамерено настроена като бодигардовете от НСО. Така например, когато разбрал че Иво Карамански пие и пее в една от елитните пловдивски кръчми, Стефчо не издържал и хукнал посред нощ. В заведението се стрелнал към Кръстника, но дебеловратите го спипали на мига. Карамански зърнал разправията и махнал да го доведат. Като разбрал каква е работата, той ударил  як подпис, почерпил го с едно уиски и го изпратил по живо по здраво. Е, имаше и кървав инцидент – както се вика, рискове на професията. Докато чакал фолкдивата Камелия за подпис, някакъв го нападнал в гръб, повалил го и  ритал безжалостно безпомощния талисман. Добродушният чешит дори не се оплакал в полицията, защото имал много…работа.

Босът на ВИС 2 и на „Локо” – Георги Илиев, атакувал след победа на отбора – хитро. Бербатов пък му дал снимка с автограф, но отказал да се подпише в тетрадката – било му забранено.

В Пловдив Стефчо е може би най-известната личност, повече дори от кмета Иван Тотев. Няма изложба, конференция, литературно четене, премиера, коктейл, концерт без там да не се мерне кокалестата фигура на Автографа. Нещо оригинално, полусмешно и в същото време впечатляващо има във фигурата му. При него брада и коса са омесени в един артистичен буренак, в който като кестени бляскат топли очи. Буренакът доста често се разгръща, за да лъсне усмивка. Защото е веселяк и усмивката му е спътник навсякъде. Кротък и простодушен човек, птичка божия, с меко и незлобливо сърце. Някакъв човешки откършлек, случайно отвеян и попаднал под тепетата.Затова е спечелил и симпатията на пловдивчани.

Ако не търчеше за подписи, а продаваше цветя, Стефчо щеше да е пловдивският Люцкан – оня мил и трогателен герой на Йордан Йовков. Не пресилвам, дори мисля, че е по-справедливо на него да се направи паметник, а не Мильо. Стефчо е национално известен, докато Мильо един слънчев и добродушен полуидиот, го знаят пловдивчани над шейсетте. А и колко по-артистичен щеше да е монумента – брадатият и рошав чешит с протегната дясна ръка, в която има тетрадка и химикалка. Просто мнение.

Посочих дясната ръка, а защо не лявата, ще рече някой. Защото тя е безжизнена. Сакатлъкът станал още по време на социализма. Ето неговият спомен: „Работех в турско-циганска бригада, в която аз бях единственият българин, във „Вторични суровини и отпадъци” в Електроапаратурния завод. Нямам нищо против тях, но те пият на работното място, при мен това рядко се случва. Редовно обаче те вонят на алкохол и в един такъв ден през 1989 г. ни карат палети, да ги товарим и след като приключихме, един от тях дръпна ръчката на мотокара и аз се бях хванал на едно метално колело, което ми разпори ръката”.

Такъв е бил, бачкатор в циганската бригада, макар че е завършил специалността „Начална педагогика”, а според някои – дори и журналистика.Заради това той е пенсионер по инвалидност и получава умопомрачителните 65 лева на месец. А само десет лева са му тетрадките за един месец. Ами ходенето до София? Е, случва се понякога някой щедър милионер след като се подпише, да му бутне в ръката я двайсет, я петдесет лева. „Какво са за един богат човек сто лева, пита риторично Автографа, но за мен са възможност да търча за автографи”. Защото нищо друго, освен подписите не интересува и не вълнува Стефчо. Той е толкова далеч от всякакви материални съблазни, колкото и йовковият Люцкан. Не пуши, но пийва и хапва, ако собствениците на подписи се сетят да го почерпят.

За него вземането на автограф, особено от световна звезда, е направо духовен оргазъм, превъзбуда, която нищо друго не може да  предизвика. Той не помни и няма как всички, дето са се подписвали в тетрадките му, затова ги повтаря, потретва…Само от президента Първанов има десетина автографа. Последният път, когато бил в Пловдив, Първанов му рекъл: „Дай да се подпиша за стотен път, Стефчо!”

Да, той не ги помни, но те го знаят. За Далай Лама се съмнявам, но това е венецът на неговите усилия – признава, че без помощта на Соломон Паси, нямало е как да се доближи до светия човек. Кофти му е, че когато „Комиците” били тук, отишъл и помолил за подписи. Ела утре, отвърнал Любо Нейков, защото е знаел, че няма да са в Пловдив.

Ала Стефчо не е злопаметен и все някой ден ще му паднат. Най-голямата му мечта е да влезе в книгата на рекордите „Гинес”. Разказва, че негови приятели направили запитване по интернет, но отговор нямало. Я са правили, я не, но той им вярва, защото Стефчо не може да лъже.

Лошото е, че никой още в самото начало не му е подсказал как да води тетрадките. Защото с времето спомените изветряват, а е много важно под всеки автограф да има дата, да се упомене къде е взет, при какви обстоятелства. Освен това две трети са подписи, а не автографи в истинския смисъл на думата – личността саморъчно да си изпише името. Това накърнява стойността на огромния му труд, но не сломява енергията на Стефчо с люцкановски плам в очите да търчи и търси светила за нови и нови подписи. Някога, при социализма имаше един лаф: ако тръгнеш след грозна жена можеш да се озовеш или в партийния комитет или в МВР. Ако тръгнете подир Стефчо, със сигурност ще попаднете на някое събитие. Хващам се на бас!

 

Любомир Далчев няма нужда от адвокати

На 18.06.2013, в категория Основна, от Стефан СЕВЕРИН

 

 

Проста истина е, че големият творец няма нужда от бранители –неговото дело е най-големият му адвокат. Творбите, ако наистина са стойностни, надживяват всякакви дрязги, политически съображения и колегиални удряния по кокалчетата. Особено за един такъв всепризнат майстор на скулптурата какъвто е Любомир Далчев. Но от няколко месеца се тиражира пламенната защита на Славимир Генчев в неговия блог, който необяснимо защо си е внушил, че трийсет и кусур години след Далчевото заминаване за Щатите, все още има хора, дето умират от мерак да го очернят.

Генчев, който е журналист, поет и бард, подскача като ужилен от моя публикация и вижда в нея тъмен заговор на комунисти и ченгета. Дори неговият словесен опус е озаглавен: „ДС: секс, лъжи и кал по Любомир Далчев”.  Публикацията била „жълтообразни и ченгесарско откровени”  манипулации. Защо?

Защото в нея за първи път се разкрива, че големият творец е станал жертва на един любовен триъгълник. Че решението да не се връща в България, което Далчев взема през 1979 година във Виена, не е случайно хрумване, а отдавна подготвен акт. Че инициатори са неговата съпруга Ана и сътрудникът  му Петър Атанасов. Ана и Петър са били любовници и това се потвърждава дори и в сведения години след установяването в Щатите.

В публикацията отпреди година – „Любомир Далчев жертва на любовен триъгълник” няма и ред, в който да се принизява или отрича творческото дело на скулптура. Ето цитат: „Това е творец, отрупан с всички възможни отличия и почести каквито може да му даде тогавашна България: член на БКП, лауреат на Димитровска награда, герой на социалистическия труд, народен художник, личен шофьор /оказва се и „помощник” в леглото/ с мерцедес, най-високите хонорари…Негови творби са в десетки европейски галерии, откупки, за които му е платено в долари…Такова нещо са имали малцина по онези времена –може би само Гяуров.”

Това имал, но нямал творческа свобода, твърди Славимир Генчев. Далчев е бил ограничаван –едва ли не живеел е в Централния затвор. Едва ли обаче някой е опрял пищов в главата му, за да е един от създателите на Паметника на съветската армия в столицата и на Братската могила в Пловдив. Това са поръчки, а както е казал и народът – който плаща музиката, той казва какво да се свири. И въпреки това творческите решения са си негови.

Ето още един цитат от публикацията :  „Нямаше никакви пречки за работата на Далчев, всяко негово желание се изпълняваше безпрекословно, специален камък карахме чак от Враца, каменоделци набирахме от цялата страна, това разказва Димитър Бакалов. Тогава той е бил политически помощник на Дража Вълчева и е пратен от нея да отговаря за бързото приключване на обекта. Никой не смееше да се бърка в работата на Любомир Далчев. Той беше голям авторитет в изкуството, та ние местните партийни ръководители да му даваме акъл. Проектът за мемориала си е негов, всички идеи са рожба на неговото творческо вдъхновение, не сме и помисляли да си налагаме мнението, разказва Бакалов. Това, което по-сетне старият Далчев написа в специалното си писмо, може да се определи като старческа деменция. Това ни изненада всички, които знаем как се направи Братската могила. И ние се питаме –кога е бил искрен Далчев: когато ни развиваше своите идеи и виждания, когато сетне ги превъплати в бетон, камък и бронз или –след 18 години, когато се отрече от тях ?”

Кога е бил искрен Далчев – времето само ще покаже. Но пък Петър Атанасов направо си криви душата, а тези криволици Славимир Генчев с удоволствие цитира: „Любовната история бе изнамерена сега от Димитър Бакалов, който твърди, че Далчев бил подслушван. Съвсем не е вярно, че съм могъл да бъда насаме с Далчева в хотела. Бакалов ни държеше като в казарма под строй за храна и спане и не позволяваше никой да напуска паметника.”

Очевидни са старческите деформации в паметта на Петър Атанасов. Къде е лъжата –всеки сам може да прецени, дори и Славимир Генчев. Остава да каже, че милиционери с автомати са ги пазели да не избягат от Братската могила. Хаосът в паметта на П.А. обаче е пълен: „Далчев никой не можеше да го накара да прави каквото и да е.”

Хем никой не можел да му заповядва, хем пък бил на казармен режим, хем комунистите го мразели, но пък Людмила Живкова  и други партийни ръководители ценели творчеството му…

Пълен миш- маш са не само думите на Атанасов, но и цялата защитна пледоария на Славимир Генчев от някакви въображаеми врагове на скулптура, сред които е и моя милост.А Далчев не се нуждае от адвокати, още по-малко от такива несръчни защитници като Сл.Г. Единствен безпощаден съдник на всяко творчество е Времето и неговата секретарка – Забравата.

 

…Забравил шутът ранга свой

На 12.06.2013, в категория Основна, от Стефан СЕВЕРИН

 

 

Дами и господа, посрещнете с овации водачът на водачите, лидерът на лидерите – Яне Янев! Няма бъзик, няма бутафория – точно така е бил обявен шефът на РЗС на партийната сбирка, с която стартирала тяхната предизборна кампания. Само дето конферасието не е уточнило: водач на водачите, лидер на лидерите, ама къде – у нас, в Европа, в света?  Все едно – в която и графа да го турите, Янето няма да ви се разсърди. В случая обаче този исполин в политиката щял да е първи на две листи – в Благоевград и 23 МИР в София.

Разлюбен, а не прелъстен и изоставен от аптекарският милионер Веселин Марешки, Янев се втурва солово в политиката, за да направи разногледи и ДПС, и БСП, дори взети заедно. Политическата фурия от Сандански щяла да ги помете като луда крава телето си. Това Яне с очите си го е виждал, защото си има свой личен краварник. Девизът на неговата легендарна партия е: Винаги срещу корупцията! Защото и самият лидер е с кристален морал, неопетнена съвест, последователен борец за демокрация, символ на честност и прямота.

Янето може да е всякакъв, но никога не е купувал гласове. Никога дори и лев не е давал за нагласени социологически изследвания, не е пробутвал пликове с пари на медии и отделни журналисти. Никога! Веселин Марешки, с когото беше в коалиция, но се разкараха, може да ги говори всякакви. Не му вярвайте, когато твърди: „Опря въпросът да почваме да даваме парите: за платена социология, която постепенно да ни вдига процентите, за журналисти, за да ни хвалят. Трябвало да направим мрежи, защото без мрежи няма да спечелим гласове.” Янето пробвал всякакви трикове: ухажвания, падане на колене и накрая извадил страховит коз: заплаха от името на Бойко Борисов. Ама и на това не вярвайте.

Това изобщо не може да се допусне, след като се знае непримиримостта на Янев към всякакви шашми в политиката. Той е храбър. Например, когато Алексей Петров – Трактора, беше пуснат от затвора, първи дотърча в неговия дом, стискайки в потната си длан мрежичка с грозде. Той е последователен. Когато Борисов вдигна кръвно, първи завъртял телефон, за да го успокои, а след това с очи, от които всеки момент ще рукнат сълзи, мрачно обявил:” Комунистите, ДС и ДПС нанесоха много тежък здравословен удар на Борисов!”

Яне страда, защото с тежко болния бивш премиер „сме доказали, че работим последователно за нашата основна теза – смяна на модела, нова Конституция и нов тип управление във всички власти.” Работят упорито двамата най-велики лидери и народът трябва да е сляп, за да не види плодовете на този черен труд. Защото и Яне, и Борисов  не се мотаят като гламави из политическото пространство,  а са ясно изразени основни играчи в дясното, с подчертано консервативно мислене.

В клавиатурата на народната памет обаче няма бутон „Delite”, та там има и пресни отпечатъци, например от лятото на 2011 година, когато превъзбуден, Янето обяви: „Партия РЗС  е организатор на инициативата „Ще уволня Бойко Борисов!” Защото: „ България никога не е имала по-безотговорно, неграмотно и безпомощно правителство като днешното!” Кой казва, че Янев е непоследователен, че е твърд борец срещу корупцията и фалша? Ако някой изрече тази гнусна клевета – не му вярвайте!

Защото Яне беше последовател не за дни, не за седмици, а цели три месеца. На президентския балотаж лично поиска среща с „уволнения” премиер, коленичи на килимчето и поиска прошка. А някои гадни и непоследователни медии, взеха че саркастично добавиха: „Яне Янев обаче поискал, както на други партийни лидери е осигурена охрана, така и на него да бъде осигурена защита!”  Може ли един „водач на водачите” да не е обграден с телохранители, това е властнически салтанат за впечатляване на хорския дребосък и Янето да пропусне този шанс? Никога!

Янев не е суетен, той просто иска да е красив пред камерите като британски политик. Затова още преди две години си махна бенката на бузата, а редовно посещава педикюрист, обича масажите…Всеки месец се изръсва по два бона за кремове и парфюми, говори се, че е десен политик, но има слабост към левия тротоар…И че само едно мъжко име е способно не го да го възбуди, а направо да го изкара от равновесие – Марио Тагарински.

Яне го прокле, защото този уж верен съратник, взе че заби нож в гърба му – отлюспи се и срина неговата бутикова парламентарна група. Е, след това за утеха му измислиха някаква антикорупционна комисия –нали трябва да има повод да го канят в телевизиите, нали трябва да се оправдае охраната от НСО и служебния автомобил. А без телевизионните камери, охрана и служебна кола, Яне е като Пловдив без тепетата.

Иначе той си е един обикновен агроинженер, завършил пловдивския селскостопански институт.

Но гордостта на Яне от пловдивския му период не е ученето, а че бил на …барикадите през 1990 година. Разбира се, че нямаше тогава никакви барикади, а Янето и още двайсетина студенти мърляво се излежаваха в палатки на площада пред ДНА. Но и дори платеното киснене от онова време е актив. Янев усети къде е мекото на баницата и се промуши първо като член на управителния съюз на БЗНС „Никола Петков”, след това стана дори член на тяхното постоянно присъствие – колко точно! Янето се прочу с димката, която хвърли в пловдивския профсъюзен дом на културата, точно когато вътре СДС имаше национално съвещание. Той има слабост към пушилките – преди две години, според добре започнати, сам е инсценирал бомба пред столичния офис на РЗС…

 

Палав е този лидер на лидерите, няма спор. Един политически пумпал, в който, ако се взираш дълго, може свят да ти се завие. Забравил шутът ранга свой…помните ли тази стара градска песен? Има я в интернет, чуйте я и вървете на предизборна среща с Яне – поне ще се посмеете. Ако все още ви е останало чувство за хумор, де…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Повече грим, по-малко интелект

На 12.06.2013, в категория Основна, от Стефан СЕВЕРИН

 

Простичка е мъдростта на българските мъже: жена вечер и седнала не се избира. Виж я рано сутринта, чорлава и без грим, ако и тогава ти е на сърце – вземай я! Иначе като нищо ще изпаднеш във вицовата  роля на любовника призори: Палавият ерген се събужда с непозната жена до себе си и започва да вика: – Крокодил! Крокодил! – Къде, къде, пита жената. – Крокодил, леле, може и да говори!

Вицът си е виц, но пък е зареден със стопроцентова истина. Ако се съмнявате – събудете се до Алисия някоя сутрин и ще ви изхвърчат очите от очниците .

С грим или без грим? Все още има дърления – ту крайни, ту умерени. Хубавата жена си е хубава и без грим, твърдят непукистите и заклеймяват мазилата. Трънки – жена без грим е като храна без сол, репликират симпатизантите на макиажа. Явно каквото и да говорим, жената без грим не може. Тя трябва да се подреди във вид,  удобен за мъжкото харесване. Да стане по-хубава и да замаскира проклетите бръчици, които налазват лицето. Така е, няма спор.

Мазилата за женското разкрасяване са известни още от древността, а в наши дни мощна козметична индустрия трупа милиарди от дамската суета. Отделно социолози си блъскат главата как да натъкмят процентите, че да се харесат на нежните читателки. А най – вече на тези, които са станали истински маниачки в мазните разкрасявания и не  жалят нито пари, нито време. Иначе как да се обясним, че според една внушителна анкета сред 1200 жени, 90 на сто са дали клетва, че не прекрачват прага на дома си без грим. Една трета пък не си позволяват своеволието дори да отскочат неглиже до кварталния магазин или пък да разходят сутрин кучето– ах, ако ги зърне случайно желания мъж?

Никаква работа, твърдят 64 на сто, ако не са вкарали в действие червилото и спиралата. Суетата е велика, защото пък 44 на сто дори и снимка няма да си направят, ако не са изографисани – те направо се чувствали като голи! Да, обаче така не мисли Николета Лозанова и ръсна във Фейсбук своя снимка от ранните часове на деня. И добре, че пояснява къде е правена фотографията, иначе нейните фенове ще се скъсат от басове – тя ли е, или не!

Би трябвало да се очаква, че мъжете ще търсят по-естествения вид в жената. Би трябвало, ама не е така: оказва се, че 80 на сто си падат по гримираните. Обаче правят тънка разлика между харесване и доверие, защото пък около половината от анкетираните заявяват, че имат по-голямо доверие към дамите с лек грим. Явно тези петдесет процента са се нагледали на дебели слоеве макияж и са облизали поне два килограма кремове. Обикновено дебело е мазането сред силиконовите фолк гърли и разните плеймейтки от калибъра на Черната Златка. Дори точно за тях се пусна приказката: повече грим, по-малко интелект. Зрителите имаха „удоволствието” да зърнат Златка без мазила във ВИП Брадър и да сравняват след това как изглежда след двучасов престой пред огледалото.

Но мога да се хвана на американски бас, че нашата красавица със завидни познания по география, никога не би се подложила на експеримента, който е направила Фиби. Тя е на 38 години от щата Масачузетс, майка на две деца и един ден решава да заключи всички туби с кремове, спирали и червила за една календарна година. „Грижех се за външността си както го правят повечето мъже – съвсем малко дезодорант след душ, малко гел на косата и – толкова!” След една година се почувствала по-добре от всякога, красива и уверена в себе си, докато преди била изнервена, неуверена, в състояние на война с околния свят. Имала лек конфликт със съпруга си, доста трудно му обяснила защо се е отказала да поддържа дори прическата на интимното си място. След 12 месеца Фиби открила прости истини: животът без козметика, фризьорски и козметични салони и без постоянното търчане по магазини за нови дрехи е далеч по-спокоен. Освен това е спестила няколко хиляди долара. Това е подвиг, който е немислим за разните бели и черни Златки, за надрусаните със силикон златотърсачки и набедени моделки. И не е трудно да се досетите на колко години са започнали цапотенето с мазила -12, най-късно 13! За тях отдавна козметичните продукти не са само и единствено разкрасително средство, а своеобразна маска, прикриваща подтиснато самочувствие и негативни вълнения – най-често породени от бързата преходност на младостта.

 

 

 

 

 

 

 

Тодор Живков подарил „Рено” на царя

На 18.03.2013, в категория Политика, от Стефан СЕВЕРИН

 

И  сега тази история звучи като сензация, дори за някои уши е невероятна. Но, както е известно, в голямата политика не властват симпатии, а само интереси. Затова някои ходове на нас, простосмъртните, ни изглеждат като фантазии, а са самата истина…За една такава невероятна от пръв поглед случка разказва в своите спомени Павел Писарев – някогашен първи заместник  на Людмила Живкова в Комитета за култура, шеф на Киноцентъра и на Българската национална телевизия. Но за времето, което описва, той е бил кореспондент на „Работническо дело” в Париж. 

В началото на октомври 1966 година цялото наше посолство и кореспонденти са на пръсти. В Париж пристига на официално посещение министър –председателят и първи секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. Подготовката е изключително напрегната и се прави седмици преди кракът на Тато да стъпи на летище „Орли”. Според сведенията на Писарев, Живков е бил посрещнат на такова равнище, с такива почести в Париж, с каквито не е бил удостояван никой български държавник  нито преди, нито след това. Лично президентът генерал  Де Гол отделя изключително внимание на своя гост и заявил: „Малка държава, но с голям държавник – това е добър, хитър политик!” На официалния прием в нашето посолство идват не само политическия елит на Франция, но и такива интелектуалци и творци като Раймон Арон, Елза Триоле, писателят Луи Арагон, артистите Ив Монтан и Симон Синьоре и,разбира се, Силви Вартан… 

Живков е имал наситена и разнообразна програма. Писарев се е смаял като разбрал, че десет хиляди войници ще охраняват пътя от Ница до Марсилия, за да види българският премиер Лазурния бряг. Когато разглеждали елитна школа за туризъм,  Тато стърчал до Милко Балев. Мара Малеева, съпругата му, го сръгала: „ Иди при Иван Башев/ тогавашен външен министър – б.а./ да научиш нещо, какво клечиш тук до Милко Балев!”

Един от важните моменти в програмата му е бил подписването на договор със заводите „Рено” за сглобяване на техни автомобили в България. След церемонията собствениците на фирмата подарили на Живков последен модел „Рено 11”.

Ето какво си спомня Павел Писарев: „ Тодор Живков си замина, но в двора на посолството остана колата – подарък. След една седмица шофьорът на посолството започна да се стяга да закара колата в София, но тръгна слух, че си вадел виза и за Испания. „Ще се разхожда, не го е срам”, и всички поискаха да му се разгледа партийното положение. Свиках събрание, временно замествах партийния секретар, и – чакаме посланикът да слезе от кабинета си, а той не идва. Като не идва той, аз отидох при него – „Няма ли да идвате на събранието, др. Топенчаров? / акад. Владимир Топенчаров – б.м./, и ето ново двайсе: „Писарев, аз ви намекнах, но вие не ме разбрахте. Не трябва да правите никакво събрание, шофьорът ще кара колата в Испания като подарък за царя – за Симеончо, другаря Живков нареди, защото той ни помага. Не само че не говори против България, ами урежда отношенията с иранския шах!” Небето да беше паднало, по-малко щях да се стресна. Какво нещо е голямата политика!” / Павел Писарев, „Подир изгубеното време” стр.232/ 

И сега е стряскаща тази история. Но тя пък обяснява нещо друго, за което свидетелства Кеворк Кеворкян. Той се среща с Тодор Живков през есента на 1990 година на ул. „Секвоя”, където бившият държавен глава живее при внучката си Жени. Уточняват какво може да се пусне в сп. „Всяка неделя”. Кеворк вече е пуснал големите си, за първи път у нас, интервюта с Симеон, които предизвикаха буря в бурните тогавашни времена. От дума на дума, та изненадващо:  „ Изведнъж Живков се сеща за царя. Всъщност той нищо не пропуска от разговора, но го използва точно тогава, когато му е нужно: „Кажи на Симеон, че го поздравявам! Той, изглежда, е умен човек, и ако дойде, аз бих му станал съветник!” Няма и една лоша дума, казана от Живков за царя в изгнание. Сакскобургготски му отвръща със същото възпитано мълчание. Двамата знаят защо. 

Но тези думи стряскат, дори изречени 25 години след драгоценния подарък, защото маркират ходове от голямата политика. Това – едно на ръка. Има и друго, което обикновено се премълчава, когато се говори за управлението на Тодор Живков. И никой дума не обелва каква е съдбата на подаръците, които е получавал трийсет години Тато? Според него те са на стойност повече от милиард долара. Една голяма част бяха разграбени и съвсем нищожна /като стойност/, оставени за неговия музей. 

Човекът, който знае много, защото навсякъде е бил плътно до Живков – началникът на единния държавен протокол д-р Борис Джибров, си спомня, че и него са го викали за свидетел, когато се е гледало делото срещу Тато:„Питаха ме: вярно ли е, че ФРГ са подарили на Жени Живкова „Фолксваген“, кола. Казах: „Да, вярно е, подариха такава кола.“ Но съм свидетел, когато нареди на посланика Евтимов още на следващия ден да се преведат парите на фирмата. Такъв подарък не може да се приеме. И така и стана. Питаха за подаръците, казах им, че цяла сграда с подаръци има в „Бояна“. Само една радиоуредба подариха на сина му Владко и той си я взе. Но както сте тръгнали, им казах, би трябвало да се търсят подаръците на останалите членове на делегациите – министри, включително и на мен са ми подарили плат за костюм и две бутилки уиски, аз трябва да си ги платя на държавата. Не съм платил за тях, аз съм пътувал като представител на държавата. И те се смяха в съда.” 

Джибров, а и не само той, свидетелства каква скрънза е бил бай Тошо, стане ли реч за валута: „Това, което беше свързано с валута, той го пестеше много. Затова с „Мерцедес“ се возеше, и то втора ръка, само министър. Охрана имаха само членовете на Политбюро, и то по един човек. Живков го охраняваше само една кола „Волга“. В мерцедеса до него седеше само един от охраната и във волгата още един – въоръжен. А сега вижте кортежите на властта. Американците пасти да ядат.”

Американците едва ли нагъват пасти, ама ние дерем гърла по площадите и търсим призрака на някой нов месия…

 

КОГАТО ПЛОВДИВ ПРАВЕШЕ „РЕНО”

 

Тодор Живков подписва официално договора през октомври 1966 година, а през 1967 година монтажната линия вече е в Пловдив. Тук по това време приключва строежа на специално проектирания за целта нов завод – на „Асеновградско шосе”. Докато започне нормалната работа, за монтажно хале временно е приспособена палата №10 в Панаирното градче. Предвижданията са били до 1970 година в Пловдив да бъдат монтирани 10 хиляди автомобила „Рено” 8 и 10. В началото от Франция се доставят всички необходими детайли и компоненти. Идеята е била постепенно голяма част от тях да почнат да се изработват тук.

 

Каква е равносметката обаче до 1970 година, когато производството е преустановено. Изработени са 4 хиляди коли „Булгаррено” 8 и 10,  средно тяхната себестойност е била около 1 500 долара на автомобил. На пазара те са предлагани за 6 100 лева / за осмицата/ и 6 800 лева за десетката. Една част от тях са заминавали за износ – Югославия, Австрия и Близкия изток.

И сега в Пловдив се питат: какво щеше да стане, ако продължавахме да произвеждаме „Рено” ? Хубави работи щяха да станат, но кой щеше да купува москвичите, ладите, трабантите, вартбурзите, шкоди и полските фиати…Някои виждат в спирачката ръката на Кремъл…Вероятно добре виждат.

 

 

 

 

На Светлия празник – загасете цигарите!

На 24.12.2012, в категория Основна, от Стефан СЕВЕРИН

 

 

Някъде мернах из вестниците, че всеки пети пушач в Америка се отказвал около Нова година от цигарите. Позовават се на статистиката на САЩ. Дали  я има или не –все едно. Важното е,че това съобщение изобщо не може да смае българина.И нашенецът гласно или на ум отправя люти закани:  дойде ли 31 декември, за последно ще купи пакетчето с цигари. А чукне ли Новата на вратата, ще забие последният фас в пепелника.Това за нас е нормално, правил съм го и аз.Нормално е, защото всяка  нова година настройва човек към промяна, пълни го с очаквания да се случат най-сетне новите неща в живота му.Естествено е тази психологическа нагласа да атакува и всекидневния терорист –кутията с приятната отрова. Но защо трябва да се чака 31 декември ? Можете да опитате още на Коледа – в тихата и свята нощ, в най-светлия празник, загасете цигарите! Така ще имате възможност и за поправителен.

 

И у нас е като в Щатите обаче:стотици се заканват, ама колко устискват? При американците само 0,12 на сто едва я докарват до десет дни и пак захапват филтъра.И тук няма разлика между заканващия се българин и неговият събрат отвъд океана.Знам какво е:само след няколко дни гърчене заради тютюнев глад, не се издържа и по слабоволевите  щракват  запалката. Е, някои наистина удържат и скъсват с тъй наречения отвратителен навик.Признавам,че съм го правил няколко пъти и съм стигал дори до лични рекорди-веднъж цяла година, друг път няколко месеца…Все е файда, казват тези, които не могат и толкова.Сега обаче заклинанията антиникотин най-вероятно ще са повече. И е напълно нормално: и догодина ще ни мачка яко кризата. А парите за цигари в семейната фирма не са чак толкова безобидно перо. Не дай, Боже, ако пушат и двамата! И още един сериозен, ама много сериозен  довод- тоталната забрана направи пушенето истинска мъка. На мнозина вече им писна да висят като проститутки пред заведенията и настървено да пускат кълбета дим. Мнозина се и поразболяха от честото излизане на студа и влизане на топло. Студът си е студ и не помагат никакви найлонови заслони.

 

 Двата мотива ще накарат стотици да грабнат химикалка и да направят проста сметка –да пушат,  да гладуват и да мръзнат, или да хапват без тютюнев дим.Оптимист съм и вярвам,че след финалните  фойерверки от стотици балкони ще полетят и последните фасове.Дано!

 

Преди време, стреснат пак от поредния, но жесток Дянков  скок на цигарите, публично оповестих, че скъсвам с димящия порок.И бях доста убедителен.Два дни след публикацията в редакцията влезе мъж на около 40-те, потърси ме, но като съзря пепелника на бюрото, погледна въпросително: Каква стана тя, рече той, аз  дойдох при вас  за помощ срещу тютюна, а то…

Понечих да избия конфузията с шега:нали знаете, журналистите сме като указатели – на всички сочим пътя, но не вървим по него.По-сетне разбрах, че той е компютърен специалист,работи в добра частна фирма и взема прилични пари.Неговият шеф не е пушач и деликатно му намекнал да скъса с навика.Дори му обещал специална премия, ако успее за захвърли цигарите.Пушел от десетина години, но за първи път се стреснал, когато тъстът му-страстен пушач издъхнал от рак на белите дробове.Основната причина била никотинът.Тогава той смачкал  пакетчето с недопушените папироси и се зарекъл пред гроба,че повече няма и да помисли за тютюн.И наистина издържал цели четири месеца.След бурен семеен скандал за някаква дреболия, нашият човек изхвърчал от къщи,шмугнал се в първото кафене и направил фаталното –поискал една  „ наливна”  цигара. Сетне повторил, потретил, докато накрая купил цяла кутия.От тогава други опити не е правил.

 

Сега, каза ми той, страшно съжалявам, че един мимолетен яд ме хвърли обратно в  никотиновото блато.Слушах, а си мислех,че му предстои  тежка битка.Изчел съм два куфара с книги за пафкането, знам резултатите от десетки социологически проучвания и ми е ясно, че над 80 на сто от тези, дето се заричат, пропушват. Най-категорично ги оставят тези, които вече имат здравни проблеми.Това е така, защото  удоволствието от пушенето надвива страха от опасността.Удоволствие ли казах ?Да, има и приятни мигове,  но това са първите две-три дръпвания.След тях усещането е притъпено. Удоволствие ли ? Да приемем,че е така, но срещу каква цена? Тя става ясна по-късно. Защото  болестите,  заквасени от никотина, се развиват бавно и неусетно, а това приспива нашата бдителност.Масовото пък димене ни успокоява, че не сме нещо изолирано, а като другите хора.

 

Едва ли има пушач, който да не знае,че никотинът атакува цялата нервна  и съдова система,че за една година  20 цигари на ден отлагат близо чаена чаша катран по белите дробове,че… Знаят,разбира се, но ни приспива измамното:е,това може пък с мен да не се случи!Това е почти като другото, за което дори не си и помисляме:всички знаят,че ще умрат, но не вярват.Както и всички знаят, че светът е непоправим, но не вярват и се втурват да го оправят. Напълно човешко. Нали  е казано: надеждата не умира по-рано от човека, а заедно с него.

 

Човекът,който бе решил да откаже цигарите, е тръгнал  по големия път на привикване.Да ,така е:отвикването всъщност е привикване,само че в обратна посока- към часове и дни без цигари.В това привикване,според съветите на експерти и моя скромен марктвеновски опит, той трябва да пребори две неща.Първо- никотиновият глад.В битката с него ще има подръка няколко джокера: дъвки, хапчета  „Табекс”,лепенки,инхалатори,акопунктура,сега вече има и електронни цигари и …помощ от приятели.Само че приятели, които не пушат, естествено. Те са необходими, защото след спирането организмът е под напрежение,появява се агресивност,депресия,постоянна жажда и  вълчи глад,безсъние и липса на концентрация.Всички тези симптоми през  първия месец ще го накарат да се почувства на прага на лудостта.

 

По –трудна  обаче ще е борбата с навика. С навика да се слага ръката пред устата.Да пресметнем сега:той е пушил по 20 цигари на ден, значи е правил това движение 200 пъти дневно, 1 400 пъти на седмица,73 хиляди пъти на година.Ужас! Къде вече ще я дява тази ръка?  Ще ниже броеница, ще върти между пръстите празно цигаре, ща барабани по масата-все някаква залъгалка на първо време трябва да намери.И двете битки обаче няма да чинат и пукнат грош, ако се сломи неговият инат. Не казвам воля, защото волята е да пушиш дори препоръчвани от лекари 5-6 цигари на ден. А всеизвестно е,че волята е облагороден инат.При отказа ние имаме работа с неблагородната част.Ако и тя не устиска, рухва всичко.И това му казах.За него всяка неизпушена цигара ще е победа.                                        

 

И друго му рекох: ако инатът му се подхлъзне, нека си припомни мъчителната смърт на тъста.Ако и туй не помага, да си повтаря на ум резултатите от никотиновата жътва: всяка година 2,5 милиона умират преждевременно. Ако годината му се вижда дълга, да преброи до 13 и вече има един умрял пушач от рак на белите дробове. Тези факти са зловещи, но в такива случаи помагат.Така е,знам го от опит. Опитайте, но не казвайте завинаги!Не си създавайте сами кошмари,загасете рязко последния фас – на Коледа или на Нова година, пък каквото сабя покаже и честта, както е редил някога поетът.

 

 

 

Вече основните претенденти за влизане в парламента са ясни. Половин година преди парламентарните избори се оформиха противниковите четворки. До сакралният ден отборите ще загряват и ще въртят контролни срещи с  хъс като за финали. Ще гледаме ритане по кокалчетата и забиване на лакти в хълбоците, падане за фалшиви дузпи  и рефери, които ще натъкмяват резултатите. Последният  – осми отбор, стана ясен миналата събота. Това е поредната новоизлюпена Народна партия „ Свобода и достойнство”, инициирана от някогашната дясна ръка на Доган – Касим Дал. Ето ги и съставите на двете четворки. В дясното поле са ГЕРБ, СДС,  „Ред, законност, справедливост – с Марешки” и формацията на Дал. Срещу тях ще се изправят БСП, „ България на гражданите” на Меглена Кунева, ДПС и Атака, подсилена от ВМРО на Красимир Каракачанов. Системата е всеки срещу всеки, а след вота ще се правят вече коалиции. Това е повече от ясно, защото последните социологически проучвания недвусмислено подсказват, че е немислимо никоя политическа сила да спечели абсолютно мнозинство. Това означава, че сегашното управление най-вероятно ще остане в политическата история като последно самостоятелно.

И на ГЕРБ, и на БСП е пределно ясно, че ще се налага вариантът коалиционно правителство. Затова още от сега започна шушукането и тайните договорки. За пред хората уж не могат да се гледат, но още в нощта на вота ще се очертае коалиционния кабинет. ГЕРБ успя да вземе на своя страна СДС или, както сам Борисов казва, това е най-старата марка в дясното. Фирмата също е важна, макар синият, популярен някога съюз, да се скапва на корен. Яне Янев и Марешки безрезервно заявиха кои са им противниците: БСП, ДПС и Кунева, което означава, че се нареждат до дяснофланговия ГЕРБ. Няма съмнение в коя посока ще се развива и най-прясното отроче – Народна партия „ Свобода и достойнство”. Тя си поставя обединителни задачи: „подобряване на качеството на живот на българските граждани, преодоляване на нищета и мизерията с постигането на свободен и достоен човешки живот.”

Мрежата е хвърлена в плитчините, където е хорският дребак, унижените и оскърбените – те най-лесно се хващат, защото винаги се надяват някой да ги оправи.

Не сме етническа партия, не сме ДПС-2, декларира Дал, но това са димки за наивници. Очевидно е, че ще бъде атакувана периферията на Догановата дружина, ще се целят в помаци и цигани. Ако няма такива намерения, защо тогава е поздравителният адрес на турския премиер Реджеп Ердоган? Защо гост на форума е Халюк Кепек – главен секретар на Партията на справедливостта и развитието в Анкара? Ще се привличат разочаровани от поведението и политиката на ДПС и хора, лично недоволни от лидера Ахмед Доган. „Целим се в спечелването на 40 депутатски места в следващият парламент”, бодро обяви новоизбраният лидер  – независимият депутат Корман Исмаилов. За да се осъществи тази амбициозна задача, най-вероятно ще се сформира коалиция със СДС, НДСВ и партията на Мария Капон.

ГЕРБ има нужда от една такава партия и от гласовете на точно такива хора. Така мюсюлманското население ще бъде цепнато и Сокола няма да има претенциите за монопол над него. Вън от съмнение е, че тази нова формация при всички случаи ще подкрепя ГЕРБ. Не е случайно поздравителното писмо на премиера Бойко Борисов, прочетено от министър Вежди Рашидов. Някои може да са озадачени защо премиерът, а не лидера на ГЕРБ не ги поздравява и защо негов представител на форума е министър, а не човек от политическото ръководство – ако е гаф, това си е за тяхна сметка. Посланието на Борисов също е възможно най-общо: „Нека това да бъде поредната партия, която да помага за демократичното развитие на България.” Преведено накъсо това означава: да помага на ГЕРБ.

Това, че турският премиер застава зад Касим Дал, означава че Ахмед Доган вече не е любимецът на Анкара. Туй пък подсказва, че САЩ също ще държи на неговата формация  и вероятно вече на Цветан Цветанов, който две седмици е във Вашингтон, му е спуснат инструктажа. Определен е кръгът от партии, с които евентуално след вота ГЕРБ ще може да управлява. Ако, разбира се, народът даде превес на тази четворка. При другата – най-вероятната коалиция ще е БСП с формацията на Кунева. Ако не им стигне халът, ще се вика  на помощ ДПС. Други възможности не съществуват. И все пак – да доживеем до дербито!

 

 

 

 

 

 

Защо Бойко Борисов мрази БСП

На 04.12.2012, в категория Основна, от Стефан СЕВЕРИН

Наистина – защо? Вероятно този въпрос си го задават мнозина и не намират убедителен отговор. Объркванията идват от неговото членство в БКП. А всъщност там се корени и отговорът. Борисов не е крил, че е бил член на БКП и е отказал да подпише декларация за деполитизиране в МВР, което автоматично го освобождава от ведомството. Баща му също е бил член та тази партия. Чак по-късно се разбра, че е имал дядо „враг на народа”, който е бил убит две седмици след 9 септември 1944 година. И точно този факт  е препънал пълния отличник да не бъде приет във факултета „Държавна сигурност” на МВР академията в Симеоново. С такъв дядо шансът му е бил само в пожарната. Но това пък го е амбицирало да бъде винаги първи и да натрива носовете на  богопомазаните синковци от първи факултет.

И все пак – защо тогова Борисов така ненавижда БСП, а не казва лоша дума за БКП ? И на този въпрос вече има доста аргументиран отговор. Дава го проф. Кръстьо Петков в наскоро излязлата си книга „Държавата – това съм аз”, посветена на политическото израстване на Бойко Борисов: от главен секретар на МВР  до министър –председател. Тя е далеч от пикантериите и сензационните ровения в миналото на героя. Това е за разследващата журналистика, уточнява професорът. На базата на надежден фактологически материал, на проведените десетки интервюта с хора, покрай Борисов и лично с него, с методите на социологията  разкрива неговият път към върховете на политическия мениджмънт. „Поместих кратки коментари върху охранителния „стаж” на Борисов, изповядва професорът. През 90-те години той е посветил голяма част от времето си да усвоява занаята на политик и държавен мениджър при двама неслучайни негови „учители” по политика : Тодор Живков и Симеон Сакскобургготски. По това време, по собствено признание на Б.Б., бил изкарал два университета. Уникалният „университетски” стаж и, най-вече, самите негови лични преподаватели и настойници улесниха пътя му към върховете на управляващата / явна и сенчеста/ прослойка. Те му дадоха и примери за подражание, и образци – за поведение. Тези специфични уроци се приложиха и бяха внедрени от момента, когато героят застана начело на държавата.”

И само за три години се очертава като авторитарен ръководител, твърди професорът, защото е налице единоначалие, еднопартийност, подчиненост на институциите и медиен уют. За да стигне до такъв управленски комфорт, на Тодор Живков са му трябвали: 6 години да стане от втори първи, десет години да укрепи властта си, а Борисов го постигна за феноменален срок – три –четири години.

В книгата  дава отговор и защо Бойко Борисов изпитва неприязън към БСП. Защото, пише професорът, това е станало под силното влияние на Тодор Живков.

Тато  винаги е твърдял, че неговата партия е БКП , а не БСП. И че точно преименуваната и ръководена от ренегати социалистическа партия е повела най-голямата война срещу него като завела  дела, които след дълги размотавания накрая приключиха с оправдателна присъда.

Самият Борисов признава в интервюта: „Запознах се с Тодор Живков, когато беше под домашен арест, и съм много доволен, защото съм имал време, часове да го слушам по много теми. Има доста неща, които съм чувал и от Тодор Живков, и от царя за историята. И казаното от двамата се припокрива по един изключителен начин. Примерно за посещението в България на Реза Пахлави, шаха на Иран. Това, което от Тодор Живков съм чул, е съвпадало с това, което после ми е казал царят. Има дори една сентенция, която съм чул от двамата, но казана с различни думи. Царят казваше: “Бойко, не се ядосвай, а прави другите да се ядосват!”, а Тодор Живков: “Недей псува, а накарай другите да те псуват!” (смее се). В общи линии смисълът е един и същ, но е казано в единия случай с народния език на Тодор Живков, а в другия – с по-аристократичния език на царя.”

 

С риск да бъде публично обругаван от „сини” закостенели мозъци и вече като премиер, той е признавал стореното от Живков. „Опитвам се да огрея навсякъде, такава ми е работата, но не мога да стигна Тодор Живков. Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да постигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство.”

Това признание възпламени не само заклетите антикомунисти, но и мощната социална мрежа „Фейсбук”. Пуснати бяха колажи, в които образът на Тато прелива в лика на днешния премиер. Борисов обаче хич не се и смути, а намахано отвърна: „Не е коректно да ме сравнят с Тато, некоректно е към Живков. Фактът, че 20 години след падането му от власт никой не го е забравил, показва, че доста неща са били направени. 20 години ние само приватизираме това, което е било построено тогава.”

От двамата свои именити „учители”, според проф. Петков, той е усвоил най-важното – как да охранява веднъж взетата власт и как да парира профилактично своите противници.

Преди тях обаче Бойко Борисов е имал не по-малко ценен „стаж”, но той го е научил на нещо друго. Съдбата го сближава рано с нея – в първите години след промяната.”Тогава се запознах с Цветелина Бориславова, разказва той. Тя ми каза: „Имаш повече качества, отколкото да ходиш и да се риташ като магаре – дай да направим фирма. Тя много ми помогна със знания. Научи ме – договори, преговори, акредитиви…всичко това как се прави. Всъщност Цветелина е кръстницата на ИПОН. Каза ми: “За да ти се работи във фирмата, тя трябва да носи някакво име, което ти е близко”. Така стана ИПОН, което значи “победа”, “чиста победа”.”

„Държавата –това съм аз” е нелицеприятна книга. Бойко Борисов вече я прочел, според уверенията на Кръстьо Петков. Той счита, че премиерът няма да се обиди или разсърди, защото се е стремял да се придържа единствено към истината за израстването му като политически лидер. И прави уточнение: „Не неговата персонална съдба, а съдбата на националната ни общност, която го е излъчила и го е приела чрез избори за водач, стои в сърцевината на моя изследователски интерес.” Но на финала на социологическото си изследване забива два остри въпроса, отправени към обществото и политическата класа: 1. Как се случи така, че в края на прехода България зави към еднолична власт? 2. Какво може да очакваме в близко бъдеще, след като за по-малко от четвърт век изживяваме нов, този път посттоталитарен авторитаризъм?